СВОБОДА

Веднъж аз бях едно листо,
завихрено около себе си в листопада.
Тъй слънчево и златно беше то,
не мислеше за туй, че вече пада!

И влюби се във вятъра, в подвижноста,
в широките просторни кръгозори..,
във танца си надви статичноста,
поспря – решило на мига какво да стори.

Понесе се обратно към дървото то,
подмина го, усмихна се и продължи,
политнало свободно и само –
за него няма есен – няма да тъжи!

И тъй успяло без да знае как,
във битката със земното притегляне,
не искаше да падне на Земята пак
пленено от безкрая се оттегляше...