ЗОНИ НА ТРАНСФОРМАЦИЯ
За Хадес и Деметра

Не искам да съм сянка в невидимия свят -
заслушана завинаги в мъртвешка тишина,
блуждаеща без памет и без сила,
витаещеа в гълбините на Земята
сред незрящата плът на корените...
Аз искам да съм цвете тук във видимия свят -
сред птичи звуци в оглушителна гълчава,
родено от природата за радост на света,
нахранено от слънцето,изкъпано в сутришна роса,
люляно нежно с писъка на вятъра...

Мога

Самотен плаж, проливен дъжд
и само вятърът пищи..
Не виждам нищо, сиво... мрак,
блуждае погледът в мъгли!
Сподавен кадър блесва пак
в очи с пресъхнали сълзи.
Руши се свят! Не чувам звук,
а знам сърцето как крещи…
Не знам къде, но тръгвам пак,
надбягвам себе си, че в мен боли…
Ще стигна там, ще спра насън,
рисувам в спомени мечти!
Събуждам се… кошмар – шамар
… мечти с прекършени криле!
Не, неее…! Ще тръгна пак! Къде?
Напред! Ще търся смисълът поне…

ПОСЛЕСЛОВ

Заслужавам да ме мразят, отхвърлят и съдят
улиците, къщите и хората -
забързани, пошли и с изменени цености,
защото те не разбират,
когато им посвещавам моите „мъдрости”.
Заслужавам да ме мразят, отхвърлят и съдят:
небето със птиците,
луната и слънцето,
планетите и звездите,
вълните в морето,
защото те истерично ми викат,
а аз със моите още непреболедували ценности
в глухотата си не достигам
до техните посвещаващи мъдрости.
И аз не мога, не искам да споря
със улиците, къщите и хората,
но и от моята сляпа позиция
не мога да видя, да взема ....говоря
със тази прекрасна вселенска експозиция.
И така самотна, лутаща се в самозабрава
в двуполюсна нехармоничност....,
надявам се че ще разбереш поне ти
какво с мене става.....
търсейки мойта си идентичност!

Отиде си Любов

Отиде си Любов,
взе със себе си Радостта,
тя взе със себе си Усмивката,
Усмивката взе със себе си звездите в очите,
те взеха със себе си на Слънцето лъчите...
Ослепях!

Отиде си Светлината,
взе със себе си Топлината,
тя взе със себе си Нежността,
Нежността взе със себе си меката ласка на очите ти,
те взеха със себе си музиката в сърцето ми...
Оглушах!

Отиде си Добротата,
взе със себе си Красотата,
тя взе със себе си Свободата,
Свободата взе със себе си на устрема крилата,
те взеха със себе си съзидателността на душата...
Осиротях!

Отиде си Любов...!

УСЕЩАНЕ ЗА ЛЮБОВ

Дали ще ме завиеш с одеало,
замръзнала в смълчана сутришна роса,
пречистена и със сърце с любов огряно,
простена и помилвана от твоята ръка?

Ще видя ли в очите ти онази пълнота,
заключила в себе си магията на Странджа планина?Ще бият ли сърцата ни в едно със онзи ритъм-зов
на бесен нестинарски тъпан в синхрон с космическа любов?

Ще виждаш ли ти самодивите в моите очи,
заплели в косите си магията на еньовденските треви,
извиващи телата си в култов танц от страст,
както душата ми със твоята във най – върховния екстаз?

Ще помълчим ли заедно, прегърнати във плен,
посрещайки началото на идния прекрасен ден,
нахранили душите си със истинска любов,
самодостатъчни и преродени за нашия свят нов?

Ще ме заведеш ли ти, та да мога аз теб да заведа,
на огъня във царството, където е страстта?
Та да танцувам с теб, прихванала от теб любов,
в жарта нагазила за силата и волята на лов!

Дали тогава заедно ще видим бездната на отчаяние
как трансформиращо очиства се и става посвещение...
превръща се в иконата на наще обреди
където с благодарност да прекланяме изстрадалите си души!

Ще мога ли както при раждане, след огнената нощ,
да стана тихо и погледна на росата със любов?
Дали тогава и Слънцето ще е достатъчно изгряло
да види ти как нежно ме завиваш с одеало?

МЕЧТАНИЯ

Как искам, ако можех, но не мога –
да плувам във космически стерилитет,
да бъда чиста - като в утроба,
но няма как аз вече съм човек!

Представям си се аз като кристал,
лъчисто ясен, прост със транслуцентност.
А мога и да бъда пък метал...
тъй еднороден, семпъл и без трансперентност!

И ето станах вече огледало,
без образ в него – празно, ей така.
В мечтите ми то нищо не е видяло,
защото е заобиколено с чистота!

Как искам , ако можех, но не мога
да бъда атом, генетически носител, код –
във съвършенство програмирана от БОГА,
представител на нов и чист човешки род!

Представям си, че старите пороци – превърнали се в озверяла глутница,
разкъсала и малкото човешки ум,
обърнала ЗЕМЯТА в гигантска лудница,
ВСЕЛЕНАТА расърдена изтегля с мощен вакуум!

Мечтая да сънувам как е в Рая...,
но пак мечтите ми се давят сред преструвки.
Дори и аз събуждайки се зная –
непорочните души са плод на ангелски целувки!

ПЕТЪК 13
Джонатан Ливингстън Чайката

Машината на времето ми обеща!
Разтърсена повярвах на мига.
Повярвах аз, че мога даже да летя...
Да хвана в облаците любовта...
Да връщам времето със мисълта...
Да искам....и да мога – ей така....
Триумф на вярата...на мисълта за свобода!
Получи се – отново вярвах в чудеса!
А чудото – това си ти!!!
Чудесно е това което ми дари.
И факт е - твойто обещание
обгърна изведнъж живота с обаяние.
И аз залутана в безцветен мрак,
във делнична и скучна прозаичност...,
разчувствана усетих как...,
превърнах се във нова по - красива и щастлива личност.
Вълшебството е тъй обсебващо всевластно,
а вярата във него: чувство тъй валнуващо прекрасно!