ПЕСЕН

Сърцето ми е притихнала, кротка птичка, тихо сгушена под монотонния ромон на вечерният дъжд. Леко премръзнала, гладна, мокра и сама. Тя с обич подава настръхалите си пепеляви перца на ситните, водни капчици, които ги докосват с ефирни, чисти целувки и ги погалват с аромата на далечни места, събрани от безкрая, от тези неуморни, всеки път различни и непредвидими пътешественици – облаците. Птичката е красива. Птичката пее приказна нежна мелодия. Пее на себе си! Толкова е тъжно. Красива песен, вълшебна музика, акорди, които потрисат със своята почти магична виртуозност и чувственост. Пее сама на себе си…, защото е сама. Сам самичка и толкова мъничка. Микро в макрото и макро в своя микро свещен свят. Наоколо няма никой… и нищо…, което да спре и поеме този приказен, вълшебен звук,… няма и кой да го чуе! Няма кого да развълнува, няма кой да го сподели, нито кой да му се зарадва и възхити! Пее съвършено, под акомпанимента на собствената си самота и монотонния ромон на вечерният дъжд. Тихо музиката се разтила наоколо, чиста като девическа постеля, красива като самодивски блян, крехка като млада трева окъпана в сутришна роса.Прегръща всяка частица, атом, молекула, кристал, до който се докосне, нежно ги целува за сбогом, благославя ги със своето вълшебство и красота, дарява ги със своята безусловна обич и… бавно потъва в безкрая. Птичката пее за себе си на целият безмълвен свят… и на себе си. Пее, защото е птичка! Родена е да пее красиво – за красотата, с любов – за любовта, виртуозно – за хармонията и съвършенството. Родена е да ги възпява винаги… дори и в самотата си. Дори и когато целият свят е оглушал. Пее, защото е жива! Притихнала красива птичка, пееща своята красива песен, сама, тихо сгушена под монотонния ромон на вечерния дъжд, целувана само с ефирните, чисти целувки на дъждовните капчици, галена от писъка и ароматът на вятъра, носен от дълечни места от тези неуморни и винаги непредвидими пътешественици – облаците. Жива птичка! Сърцето ми е жива птичка!