Добрината

Колко е трудно да сме по – добри! Искаме, харесва ни, дори се виждаме такива, но не сме, не можем лесно да станем, съвсем мъничко – 1 милиметър не ни достига в тази дисциплина – висок скок към Добрината. Нещо ни дърпа надолу към земята. Притеглянето. Мощният магнит на онази скрита удобно от нас самите в най – дълбоките гънки на душичките ни дребнавост, която ни спира да надскочим себе си. Много лесно става. Задава се Добрината усмихва ни се, кани ни със себе си на своето пътешествие в човешкия свят и точно в този момент ние блокираме. Заставаме между нея и нашия дребничък егоизъм и тшеславие, също като магарето на моста и няма мърдане..., докато не разчепкаме тайно себе си и не си отговорим точно, на толкова личните си въпросчета:
-Какъв е смисълът?
-Какво печеля от това?
-Ще го оцени ли някой по достойнство и ще получа ли аплодисменти за това?
- Къде ми е далаверата? А Пи – ара?
- Ми що да го правя като тя Добрината е почти невидима, пък и то и резултата и май е такъв! Готина е, ама що не е малко по- меркантилна, по – прагматична... И и и се отказваме, почти на финала. А тя Добрината продължава да си стои там накрая на моста, по който ние отново няма да минем и ни гледа смело в очите с очакване. Тя никога няма да спре да ни кани със себе си. Ние обаче какво правим? Ами затваряме си очите и се връщаме лениво назад в нашата си битийна, не толкова, но почти добра същност, Забравяме и после пак в един щастлив, необстоятелствен миг пак ще си представим че сме добри. И почти ще си повярваме. Жалко! Жалко за пропуснатите срещи...