Болката

Няма по лично нещо от болката. Собственост, която никой не може да ти отнеме, нито да ти я откупи. Даже не можеш да я дариш, да отстапиш правото си на ползване. Нищо...Не можеш...Нямаш нотариален акт за нея ама си е вечно твоя! Идва от никаде. Лекичко те докосва..., почти не я усещаш, продължава бавно, упорито и все по сензитивно да обсебва цялото ти тяло докато напълно се съеши с теб. Не нежно сливане, а грубо, безогледно, алчно обладаване...Сграбчва те, разкъсва те, жадно те изпива и даже не иска да захвърли кървящите ти, раздробени парчета осквернена и поругана плът на бунището!Страстно впива зъби с цялата си жестока злоба в тях. Докрай! Рови, къса, смуче още и още – плът, кръв, кости, мускули, клетки...поглъща всеки мъничък атом от твоето изтерзано тяло със зверска похот и великанска ненаситност – лакома и алчна. Новородената болка преяла в пирът си с теб се превръща в гигантска стара и дълга агония. Спираш да вярваш, че има край това демонично изнасилване. Даже с мазохистично удоволствие и предлагаш още и още от своята плът – онези мънички, тайно скрити, съкрални за тебе частици от своето Аз, за които тя изобщо не подозира. Гледаш я със садистичен интерес как не спира да се тъпче озверяла в булимията си и накрая се пръска на хиляди парчета, превръща се в най – гнусната и отблъскваща, гнилостна и тленна картина, която може да роди умореното ти, изтерзано, замъглено, почти загубило логиката си съзнание и от някъкво друго алтернативно ниво на собственото си Аз, като страничен наблюдател всъшност осъзнаваш, че отново победителят си ти. Смело се изправяш като феникс от пепелта, гордо и показваш душата си – единственото нещо, което тя така и не успява да докопа и разкъса, триумфиращо и я презентираш, цялата от всякъде и с върховно удоволствие гледаш как тя – болката, бясна на безсилието си, агонизиращо потръпва разпиляна, изтощена и накрая, най – накрая тихо умира... победена!